Момчето, което оживя за втори път (част 1)

Здравейте, мои четящи приятели,

Дълго се чудих каква да е темата на следващия ми пост. През последните два месеца имах повече свободно време, поради ред причини, и успях да прочета някои страхотни книги, които заслужават самостоятелни ревюта (comming soon). Също така, започнах много яка нова поредица, за която бих Ви разказала с удоволствие, но всичко по реда си. Днес реших да Ви занимая с книгите, които покориха моето сърце, когато бях едва на седем години, и са една от причините не само аз, а и милиони деца по света, да имат вълшебно детство. Както, може би, се досещате, това е поредицата на Джоан Роулинг за момчето, което оживя. Историята на Хари Потър е толкова известна, че намирам за напълно безсмислено да ви убеждавам в нейното великолепие, което е безспорно. Няма човек, по света, който да не е чувал за приключенията на Хари и приятелите му в Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“, независимо дали е чел за тях, или е гледал филмите.

Моята детска мечта, „Хари Потър“ да има картинки, се сбъдна благодарение на прекрасните илюстрации на Джим Кей.

Това, за което днес ще пиша, са моите впечатления от книгите, след като започнах да ги препрочитам, седемнадесет години по-късно. Прочетох „Хари Потър и Философският Камък“, за пръв път, през лятната ваканция на първи клас, и така, всяка следваща година, напредвах с поредицата, която завърших окончателно по някое време в прогимназията. След това имаше все такива прекрасни неща като пубертет, кандидатстване и университет и любимата ми поредица остана за известно време на заден план. Винаги съм искала да я препрочета, но все не намирах време до декември месец 2019-та, когато, на завидните и мъдри двадесет и четири години, отново посегнах към прекрасния магичен свят на Дж.К.Роулинг.

Реших да направя тези публикации като серия и това е само първата от тях, тъй като прочитането на седемте книги ще ми отнеме време. Днес ще си говорим за „Хари Потър и Философският Камък“ и „Хари Потър и Стаята на Тайните“. Цялата поредица обаче е свързана и, за това, ако не сте чели някоя от книгите, спрете дотук, защото предстоят спойлери.

Колко точно са ужасни семейство Дърсли?

Когато бях малка, най много мразех да чета за семейство Дърсли. Това, което ме влудяваше основно, беше колко несправедливо се държаха те с Хари и как явно предпочитаха братовчед му пред него. Спомням си колко ми направи впечатление това, че на Дъдли са купени трийсет и шест подаръка за рождения му ден (и той пак е недоволен хаха), а на Хари даже не му честитиха, когато стана на единайсет. Също и това, че за Коледа пратиха на племенника си подарък клечка за зъби. Но чак сега, осъзнах, че те са ужасни на едно следващо ниво. Тези хора отглеждат единадесет годишно дете В КИЛЕР, докато синът им има две спални, едната от които използва за складиране на играчките си. Когато Хари е непослушен, те го заключват в килера и не му дават да излиза, оставят го също и без храна. Във втората книга, когато от страх да не ги урочаса, му позволяват да използва втората спалня на Дъдли, има един момент, в който Хари е наказан и вуйчо му слага решетки на прозорците, пускат го само сутрин и вечер да ходи до тоалетната и му дават храна през вратата. Това е направо ужасно. Но дали огромната омраза, която Дърсли таят към едно дете, е толкова необяснима? В интернет пространството се върти много интересна фен-теория, според която семейството не винаги е било толкова отвратително, а именно Хари е причината, те да станат такива. Според нея, с пристигането си на Привит Драйв, момчето донася в къщата им частичката от душата на Волдемор, която живее вътре в него. Когато се запознаваме със семейство Дърсли, те живеят с Хари вече единайсет години. На Рон му беше необходимо къде – къде по-малко време прекарано в близост до хоркрукса, за да започне да се държи зле. Все пак, в защита на Дърсли, трябва да отбележим, че те приемат под своя покрив едно бебе сираче и се започват да се грижат за него. Възможно ли е да не са били изначално зли?

Това, което харесвам страшно много в илюстрациите на Джим Кей, е че се е придържал към книгите, а не към филмите. Например, Дъдли и леля Петуния са с руси коси, което е малък детайл, но прави впечатление на феновете. Нарисувал е семейство Дърсли, точно както съм си ги представяла 😀 ❤

Професор Снейп през очите на децата

След като вече сме прочели „Хари Потър и Даровете на Смъртта“, знаем за най-големия плот туист в историята на книгите, а именно, че професор Снейп е положителен герой и през цялото време е играл двойна игра, като е помагал на Хари в борбата се срещу „Онзи-който-не-бива-да-се-назовава“. Когато приключих последната книга, си останах с много положителни чувства към професор Снейп (за което допринесе и уникалната актьорска игра на покоиния Алън Рикман). Четейки отново обаче, мисля, че не мога да определя учителя по отвари като изцяло положителен герой. В този ред на мисли, имам някои предположения, как Дж. К. Роулинг е успяла да подготви изненадващия обрат за личността на професор Снейп.

На първо място, Сивиръс Снейп може да е чудесен двоен агент, но със сигурност не е чудесен учител. Напротив, той е най-лошият учител, който едно единайсет годишно дете може да си представи – изключително стриктен и злобен с учениците, несправедлив е, има си любимци и не пропуска възможност да се заяде с Хари, който вече е достатъчно изтормозен от семейство Дърсли. Докато чете, всяко нормално дете би съчувствало на Хари и би мразило Снейп.

В „Хари Потър и Стаята на Тайните“ обаче Снейп не се държи чак толкова зле. Да, заплашва Хари и Рон, че ще бъдат изключени, заради летенето с колата, но те донякъде си го заслужават. Като цяло, той просто продължава да си бъде добрият стар, строг и неприятен учител. Това, което ми направи впечатление този път, беше, че много пъти учителят по отвари е представен гаден и зъл, но това става в главата на Хари, който постоянно си мисли, че Снейп му се усмихва злобно или има лоши помисли. А дали това е истината, си остава загадка, защото той може просто да дава такъв вид, всички знаем, че не е особено жизнерадостен :D. Мисля, че тук е и причината героят му да е толкова гениален. Ние го виждаме през очите на децата, нито веднъж не разбираме какво си мисли всъщност и през цялото време остава енигма. Обективно обаче, той много се доближава до реалността, защото притежава както положителни, така и отрицателни черти, а всички знаем, че няма герои, които са само и единствено добри.

Най-силната магия на света

По време на втория ми прочит осъзнах още нещо, което детската ми глава не е успяла да осмисли, докато се е вълнувала от магиите, героите и приключенията, а именно колко голяма роля в цялата поредица играе майчината любов, която е най-силната магия на света. Любовта на Лили към Хари успява да го спаси от смъртното проклятие на Черния Лорд, любовта на госпожа Уизли към Джини и дава огромна сила, която и позволява да надвие Белатрикс Лестранж, а обичта на Нарциса Малфой към нейния син Драко е причината тя да излъже Волдемор, което впоследствие довежда до неговата гибел. Цялата поредица се завърта около идеята, че няма по-силна магия от любовта на майката към нейното дете. Не е ли гениално, че точно тази е и единствената магия, която в действителност съществува.

И накрая, искам да Ви покажа нещо, което откриваме само в илюстрираните издания, а именно страници посветени на магическите създания, обитаващи света на Хари Потър. В първата книга е поместен „Наръчник за Троловете“ на небезизвестния Нют Скамандър, а във втората има прекрасни илюстрации и подробности за магическия феникс.

Това бяха моите разбъркани мисли върху една от най-яките поредици на всички времена. Както споменах, ще ги оформя като серия от публикации, така че очаквайте втора част, веднага след като препрочета „Хари Потър и Затворникът от Азкабан“. Пишете ми в коментарите, ако ви е харесало, имате предложения за следващи постове, искате да обсъдим някоя интересна фен-теория, или просто сте Потър фен, който обича магическия свят.

Поздрави и до нови срещи,

Рали

Първата ми прочетена антиутопия- „Лабиринтът: невъзможно бягство“ от Джеймс Дашнър

Здравейте, четящи приятели,

Както се разбира от заглавието на поста, темата, която ме вълнува днес, е антиутопията. Този жанр в момента е доста популярен сред младите хора – като започнем от поредицата „Игрите на глада“ на Сюзан Колинс, минем през „Историята на прислужницата“ на Маргарет Атууд и стигнем до класиката на Джордж Оруел „1984“. Тези истории предизвикват интерес не само у читателите, но и у зрителите на малкия и големия екран, тъй като много от тях са адаптирани в касови филми или сериали. Аз обаче прочетох първата си дистопия едва през тази година.

На кратко, антиутопията обикновено описва съвременни за автора обществени тенденции, докарани до крайност. С други думи, когато четеш Хари Потър, си мечтаеш да живееш в Хогуортс, а когато четеш „Лабиринтът“ си казваш: „Абе, и въкщи не ми е толкова зле!“ 😀 .

Причината до сега да избягвам този жанр е, че за мен четенето винаги е било хоби – едно приятно занимание, което ми носи положителни емоции и ме разтоварва от ежедневните грижи. Аз съм от онези хора, които предпочитат историята да има „happy end“ и много мразят, когато им убиват любимите герои. Не е изненада, че избягвам книги, които имат по-мрачен мироглед. Просто смятам, че в заобикалящата ни реалност има достатъчно тъга и негативизъм, за да си ги създаваме допълнително с това, което четем. Това са моите лични предпочитания, но, откакто започнах този блог, реших че ще разнообразя жанровете – смятам, че така ще бъде по-интересно, а и ще се запозная с различен тип литература, която в бъдеще може и да обикна.

И така, поради горните причини, бях скептично настроена към поредицата „Лабиринтът“ на Джеймс Дашнър, но трябва да призная, че не бях права и останах много приятно изненадана от нейната първа част. Това е, без съмнение, най-интересната книга, която прочетох през месец януари. Тя буквално ме грабна от първата страница, държа ме „на нокти“ през цялото време и ме накара да разлиствам още и още, за да разгадая мистерията и да разбера какво става накрая. Една дума я описва перфектно –динамична. В нея липсват излишни описания и е много подходяща за читатели, които предпочитат действието да се развива бързо – във всяка глава се случва нещо ново.

Още от първите страници се запознаваме с малкото общество на „езерните“ – петдесетина момчета- деца и тийнейджъри, изоставени в Езерото. Те не си спомнят дома и семействата си и никой не се грижи за тях. Имат си собствен жаргон и поминък, принудени са да пораснат преждевременно и да оцеляват сами. Мечтата им е да се измъкнат от това злощастно място, но единственият възможен изход минава през огромен лабиринт, който се променя всяка нощ и сякаш не води до никъде. Не стига това, ами и в него бродят ужасни чудовища – полумашини, наречени скръбници, които нападат и убиват всеки, който им се изпречи на пътя.

На фона на загадката, която обгръща Езерото- защо са там, как да се измъкнат, и защо никой не си спомня живота си преди, Джеймс Дашнър задава и един по-важен въпрос: що за общество ще захвърли едни най-обикновени деца в подобно място, без изход, пълно с кръвожадни чудовища, които ги избиват.

Смело мога да кажа, че „Лабиринтът: невъзможно бягство“ промени мнението ми за антиутопиите и нямам търпение да започна следващата книга от поредицата. Истината е, че докато описват един негативен свят, доведен до крайност, тези книги ни карат да се замислим над заобикалящата ни действителност, а понякога това е полезно.

Ще се радвам да чуя вашето мнение за жанра, както и да ми препоръчате подобни книги, които да коментирам в следващи постове.

Поздрави и до нови срещи,

Рали

Чарът на софийските магьосници

Здравейте отново, мои четящи приятели!

Първата книга от поредицата „Софийски магьосници“ на автора Мартин Колев попадна у мен напълно случайно, като подарък за рождения ми ден. Смятам, че е изключително подходяща за начало на блога ми, защото, както вече отбелязах, обожавам всякакви книги, които разказват за фантастични, магически светове. А какво по-хубаво от история, която превръща родния ми град в такъв вълшебен свят?

Трябва да призная, че отдавна не бях чела книга на български автор, и много се зарадвах, че тази не ме разочарова. За мен беше истинско удоволствие да разгледам София през очите на столичните магове – да се разходим заедно по скритите улички, в търсене на книжарничката, която винаги променя адреса си, след което да се отбием в „Гадната Сврака“ и да изпием по една бира на аванта, както и да се повозим на магическия трамвай с билетче, чиито дупки зарастват един час след като си го перфорирал. Пътуването беше уникално!

На историята не и липсва и хумор. На няколко места се смях с глас и трябва да се отбележи, че авторът много тънко е уловил народопсихологията на българина, бил той магьосник или обикновен човек.

Останах много приятно изненадана от „Софийски магьосници“, но няма да Ви разкривам повече, за да се насладите сами, ако решите да я прочетете. Като цяло книгата е супер свежа и непринудена и, според мен, всеки, който обича да чете за вълшебства и фантасмагории, ще бъде очарован от нея.

Поздрави и до нови срещи,

Рали

Представи се с няколко изречения:

Здравейте, четящи приятели!

Казвам се Ралица и съм на 24 години. Започвам този книжен блог, тъй като в момента съм почти завършила студентка с повече свободно време преди дипломирането.

Любовта ми към книгите се роди много отдавна – още в началното училище. Заслугата за нея е на моята първа учителка, която включи в списъка ни със задължителна литература за лятото не коя да е книга, а „Хари Потър и Философският камък“. В резултат, прочетох цялата поредица, дълги години чаках писмото си от „Хогуъртс“ и до днес любимият ми жанр е фентъзи. Както са казали хората, няма човек, който не обича да чете, има такъв, който не е открил своята книга. Аз, за щастие, открих своите книги в ранна детска възраст. Но не ме разбирайте погрешно – не чета само фентъзи– обожавам Шерлок Холмс, както и книгите на Агата Кристи. Възхитена съм от Стивън Кинг, въпреки, че не съм най-голямата фенка на ужасите, и предпочитам останалата част от творчеството му. Като тинейджърка дори преминах през период, белязан от вампири и върколаци. Обичам и книги с малко по-философски смисъл – една от най-добрите, за мен, е „Малкият принц“.

Общо взето, литературните ми предпочитания са шарени, но, нека се върнем на фентъзито – любимият ми автор, безспорно, е Дж. Р. Р. Толкин. Той е и причината да грабвам и чета всяка книга, която включва в сюжета си дракон, джудже или елф ( в момента чета „Вещерът“, каква изненада 😀 ).

Дори котката ми обича Толкин, а това говори много.

Целта на блога ми е главно развлекателна. Както се подразбира, ще пиша за книгите, които чета – какво в тях ме вдъхновява, кое ме е е впечатлило и кое – не. Ще публикувам ревюта, класации, сравнения, като цяло ще един прекрасен „зубърски“ блог. Ще се радвам да намеря съмишленици, които обичат да четат, и заедно да обсъждаме любимите си герои, сюжетни линии и послания.

Е, представянето ми излезе малко повече от няколко изречения, но се надявам да съм грабнала Вашия интерес! Ако е така, очаквайте скоро и първото ми ревю, в което ще коментирам книгата „Софийски магьосници“ от младия български автор Мартин Колев.

До нови срещи и приятно четене!

Рали