Първата ми прочетена антиутопия- „Лабиринтът: невъзможно бягство“ от Джеймс Дашнър

Здравейте, четящи приятели,

Както се разбира от заглавието на поста, темата, която ме вълнува днес, е антиутопията. Този жанр в момента е доста популярен сред младите хора – като започнем от поредицата „Игрите на глада“ на Сюзан Колинс, минем през „Историята на прислужницата“ на Маргарет Атууд и стигнем до класиката на Джордж Оруел „1984“. Тези истории предизвикват интерес не само у читателите, но и у зрителите на малкия и големия екран, тъй като много от тях са адаптирани в касови филми или сериали. Аз обаче прочетох първата си дистопия едва през тази година. 

На кратко, антиутопията обикновено описва съвременни за автора обществени тенденции, докарани до крайност. С други думи, когато четеш Хари Потър,  си мечтаеш да живееш в Хогуортс, а когато четеш „Лабиринтът“ си казваш: „Абе, и въкщи не ми е толкова зле!“ 😀 .

Причината до сега да избягвам този жанр е, че за мен четенето винаги е било хоби – едно приятно занимание, което ми носи положителни емоции и ме разтоварва от ежедневните грижи. Аз съм от онези хора, които предпочитат историята да има „happy end“ и много мразят, когато им убиват любимите герои. Не е изненада, че избягвам книги, които имат по-мрачен мироглед. Просто смятам, че в заобикалящата ни реалност има достатъчно тъга и негативизъм, за да си ги създаваме допълнително с това, което четем. Това са моите лични предпочитания, но, откакто започнах този блог, реших че ще разнообразя жанровете – смятам, че така ще бъде по-интересно, а и ще се запозная с различен тип литература, която в бъдеще може и да обикна.

И така, поради горните причини, бях скептично настроена към поредицата „Лабиринтът“ на Джеймс Дашнър, но трябва да призная, че не бях права и останах много приятно изненадана от нейната първа част. Това е, без съмнение, най-интересната книга, която прочетох през месец януари. Тя буквално ме грабна от първата страница, държа ме „на нокти“ през цялото време и ме накара да разлиствам още и още, за да разгадая мистерията и да разбера какво става накрая.  Една дума я описва перфектно –динамична. В нея липсват излишни описания и е много подходяща за читатели, които предпочитат действието да се развива бързо – във всяка глава се случва нещо ново.   

Още от първите страници се запознаваме с малкото общество на „езерните“ – петдесетина момчета- деца и тийнейджъри, изоставени в Езерото. Те не си спомнят дома и семействата си и никой не се грижи за тях. Имат си собствен жаргон и поминък, принудени са да пораснат преждевременно и да оцеляват сами. Мечтата им е да се измъкнат от това злощастно място, но единственият възможен изход минава през огромен лабиринт, който се променя всяка нощ и сякаш не води до никъде. Не стига това, ами и в него бродят ужасни чудовища – полумашини, наречени скръбници, които нападат и убиват всеки, който им се изпречи на пътя.  

На фона на загадката, която обгръща Езерото- защо са там, как да се измъкнат, и защо никой не си спомня живота си преди, Джеймс Дашнър задава и един по-важен въпрос: що за общество ще захвърли едни най-обикновени деца в подобно място, без изход, пълно с кръвожадни чудовища, които ги избиват.

Смело мога да кажа, че „Лабиринтът: невъзможно бягство“ промени мнението ми за антиутопиите и нямам търпение да започна следващата книга от поредицата. Истината е, че докато описват един негативен свят, доведен до крайност, тези книги ни карат да се замислим над заобикалящата ни действителност, а понякога това е полезно.

Ще се радвам да чуя вашето мнение за жанра, както и да ми препоръчате подобни книги, които да коментирам в следващи постове.

Поздрави и до нови срещи,

Рали