Здравейте, мои четящи приятели,

Дълго се чудих каква да е темата на следващия ми пост. През последните два месеца имах повече свободно време, поради ред причини, и успях да прочета някои страхотни книги, които заслужават самостоятелни ревюта (comming soon). Също така, започнах много яка нова поредица, за която бих Ви разказала с удоволствие, но всичко по реда си. Днес реших да Ви занимая с книгите, които покориха моето сърце, когато бях едва на седем години, и са една от причините не само аз, а и милиони деца по света, да имат вълшебно детство. Както, може би, се досещате, това е поредицата на Джоан Роулинг за момчето, което оживя. Историята на Хари Потър е толкова известна, че намирам за напълно безсмислено да ви убеждавам в нейното великолепие, което е безспорно. Няма човек, по света, който да не е чувал за приключенията на Хари и приятелите му в Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“, независимо дали е чел за тях, или е гледал филмите.

Това, за което днес ще пиша, са моите впечатления от книгите, след като започнах да ги препрочитам, седемнадесет години по-късно. Прочетох „Хари Потър и Философският Камък“, за пръв път, през лятната ваканция на първи клас, и така, всяка следваща година, напредвах с поредицата, която завърших окончателно по някое време в прогимназията. След това имаше все такива прекрасни неща като пубертет, кандидатстване и университет и любимата ми поредица остана за известно време на заден план. Винаги съм искала да я препрочета, но все не намирах време до декември месец 2019-та, когато, на завидните и мъдри двадесет и четири години, отново посегнах към прекрасния магичен свят на Дж.К.Роулинг.

Реших да направя тези публикации като серия и това е само първата от тях, тъй като прочитането на седемте книги ще ми отнеме време. Днес ще си говорим за „Хари Потър и Философският Камък“ и „Хари Потър и Стаята на Тайните“. Цялата поредица обаче е свързана и, за това, ако не сте чели някоя от книгите, спрете дотук, защото предстоят спойлери.

Колко точно са ужасни семейство Дърсли?

Когато бях малка, най много мразех да чета за семейство Дърсли. Това, което ме влудяваше основно, беше колко несправедливо се държаха те с Хари и как явно предпочитаха братовчед му пред него. Спомням си колко ми направи впечатление това, че на Дъдли са купени трийсет и шест подаръка за рождения му ден (и той пак е недоволен хаха), а на Хари даже не му честитиха, когато стана на единайсет. Също и това, че за Коледа пратиха на племенника си подарък клечка за зъби. Но чак сега, осъзнах, че те са ужасни на едно следващо ниво. Тези хора отглеждат единадесет годишно дете В КИЛЕР, докато синът им има две спални, едната от които използва за складиране на играчките си. Когато Хари е непослушен, те го заключват в килера и не му дават да излиза, оставят го също и без храна. Във втората книга, когато от страх да не ги урочаса, му позволяват да използва втората спалня на Дъдли, има един момент, в който Хари е наказан и вуйчо му слага решетки на прозорците, пускат го само сутрин и вечер да ходи до тоалетната и му дават храна през вратата. Това е направо ужасно. Но дали огромната омраза, която Дърсли таят към едно дете, е толкова необяснима? В интернет пространството се върти много интересна фен-теория, според която семейството не винаги е било толкова отвратително, а именно Хари е причината, те да станат такива. Според нея, с пристигането си на Привит Драйв, момчето донася в къщата им частичката от душата на Волдемор, която живее вътре в него. Когато се запознаваме със семейство Дърсли, те живеят с Хари вече единайсет години. На Рон му беше необходимо къде – къде по-малко време прекарано в близост до хоркрукса, за да започне да се държи зле. Все пак, в защита на Дърсли, трябва да отбележим, че те приемат под своя покрив едно бебе сираче и се започват да се грижат за него. Възможно ли е да не са били изначално зли?

• 

Професор Снейп през очите на децата

След като вече сме прочели „Хари Потър и Даровете на Смъртта“, знаем за най-големия плот туист в историята на книгите, а именно, че професор Снейп е положителен герой и през цялото време е играл двойна игра, като е помагал на Хари в борбата се срещу „Онзи-който-не-бива-да-се-назовава“. Когато приключих последната книга, си останах с много положителни чувства към професор Снейп (за което допринесе и уникалната актьорска игра на покоиния Алън Рикман). Четейки отново обаче, мисля, че не мога да определя учителя по отвари като изцяло положителен герой. В този ред на мисли, имам някои предположения, как Дж. К. Роулинг е успяла да подготви изненадващия обрат за личността на професор Снейп.

На първо място, Сивиръс Снейп може да е чудесен двоен агент, но със сигурност не е чудесен учител. Напротив, той е най-лошият учител, който едно единайсет годишно дете може да си представи – изключително стриктен и злобен с учениците, несправедлив е, има си любимци и не пропуска възможност да се заяде с Хари, който вече е достатъчно изтормозен от семейство Дърсли. Докато чете, всяко нормално дете би съчувствало на Хари и би мразило Снейп.

В „Хари Потър и Стаята на Тайните“ обаче Снейп не се държи чак толкова зле. Да, заплашва Хари и Рон, че ще бъдат изключени, заради летенето с колата, но те донякъде си го заслужават. Като цяло, той просто продължава да си бъде добрият стар, строг и неприятен учител. Това, което ми направи впечатление този път, беше, че много пъти учителят по отвари е представен гаден и зъл, но това става в главата на Хари, който постоянно си мисли, че Снейп му се усмихва злобно или има лоши помисли. А дали това е истината, си остава загадка, защото той може просто да дава такъв вид, всички знаем, че не е особено жизнерадостен :D. Мисля, че тук е и причината героят му да е толкова гениален. Ние го виждаме през очите на децата, нито веднъж не разбираме какво си мисли всъщност и през цялото време остава енигма. Обективно обаче, той много се доближава до реалността, защото притежава както положителни, така и отрицателни черти, а всички знаем, че няма герои, които са само и единствено добри.

Най-силната магия на света

По време на втория ми прочит осъзнах още нещо, което детската ми глава не е успяла да осмисли, докато се е вълнувала от магиите, героите и приключенията, а именно колко голяма роля в цялата поредица играе майчината любов, която е най-силната магия на света. Любовта на Лили към Хари успява да го спаси от смъртното проклятие на Черния Лорд, любовта на госпожа Уизли към Джини и дава огромна сила, която и позволява да надвие Белатрикс Лестранж, а обичта на Нарциса Малфой към нейния син Драко е причината тя да излъже Волдемор, което впоследствие довежда до неговата гибел. Цялата поредица се завърта около идеята, че няма по-силна магия от любовта на майката към нейното дете. Не е ли гениално, че точно тази е и единствената магия, която в действителност съществува.

И накрая, искам да Ви покажа нещо, което откриваме само в илюстрираните издания, а именно страници посветени на магическите създания, обитаващи света на Хари Потър. В първата книга е поместен „Наръчник за Троловете“ на небезизвестния Нют Скамандър, а във втората има прекрасни илюстрации и подробности за магическия феникс.

Това бяха моите разбъркани мисли върху една от най-яките поредици на всички времена. Както споменах, ще ги оформя като серия от публикации, така че очаквайте втора част, веднага след като препрочета „Хари Потър и Затворникът от Азкабан“. Пишете ми в коментарите, ако ви е харесало, имате предложения за следващи постове, искате да обсъдим някоя интересна фен-теория, или просто сте Потър фен, който обича магическия свят.

Поздрави и до нови срещи,

Рали